Last night I think I lived a thousand years, caught wind of the soft song of passing winds.

Bellamy Luxon is a druid, 430 years old and looks a lot like Tom Riley.


След завръщането му от Новия свят, Белами не си позволи да се откаже единствено едно сладко, ароматно прегрешение. Следобедното пиене на чай. Беше прелестна пристрастеност с дъх на кардамом и жасминови листенца, което караше сърцето му да  бие почти толкова учестено, както когато усещаше дъха на Шима по тила си, или когато носът му доловеше миризмата на барут и девствена морска шир.
Първите дни, прекарани под дебелата мантия на буреносни облаци в провинциалната къща на братовчед му протичаха с такта на разкъсващо сетивата безвремие - като струйка пясък, застинала в промеждутъка на миналото и настоящето в пясъчен часовник. Настоящето беше парливата безвкусица, с която прекарваше храната си, а Джеръми не се свенеше да нарича вино. Настоящето беше ослепително невежество, което пълзеше невидимо из въздуха и се промъкваше с дробовете ти, по артериите и вените ти, докато се превърнеш в неуко чучело, чиято съдба бе да бъде учител по география в католическо училище.
А Белами не вярваше в католицизма. Не вярваше в Бог, или поне не в този, техния. Поне не след това, което очите му бяха видели. Намираше се някъде в празното, вакуумно пространство между алхимията и християнския атеизъм, в една бездна, където жертвоприношенията бяха единственото, което слепите, плътски богове приемаха.
Прекарваше все повече време в стаята си, мнозина считаха дори, че страда от късен стадий на морска болест, развил се пост-фактум. Други - че вероятно имаше малария и все едни такива живителни и позитивни предположения, клонящи везните в посока, която все натежаваше към гроба. Ала Белами беше здрав. Поне физически, макар душата му да изгубила дуела със здравия му разсъдък на път за дома, който му беше вече чужд.
Заобиколен от книги, пътеписи, фейлетони, младият граф Лъксън бе предизвикал любопитството дори на собствената си майка. Тя - жена от буржоазен сой, проклинаща деня, в който го бе заченала, жертвайки девическата си фигура - не бе от хората, чиито характер би бил синоним на християнско милосърдие. Бе хладнокръвна аристократка във всеки смисъл на думата, до толкова, че единственото "свиждане", което си позволи да му направи, бе през ключалката и то само, за да заключи, че той е чисто и просто, умопобъркан. След тази поставена диагноза, на Белами му трябваха още 4 седмици, за да откупи и подготви кораб, с който да отплава за новия свят, за да утоли пагубната си жажда за знания.
***
Почти четири столетия по-късно, диагнозата за ментална нестабилност все още бе валидна, под названието обсесивно-компулсивно разстройство, и придружена с четири оранжеви флакона горчиви хапове, което се разполагаха върху камината в дясно от портативния глобус от слонова кост. Титлата граф все още тежеше на мястото си подобно на гюле без личностно призвание, макар на Белами да не можеше да му пука по-малко за каквито и да било притурки към името му. Имаше нещастната съдба на професор по история и изкуство, която се заключаваше в един безкраен творчески отпуск и непотушимото желание отново да бъде изгубен в джунглите на Новия свят.