One rainy day .. /Mia & Derek./

Вървях бавно по почти пустите улици на града. Харесвах спокойствието, а причината да няма почти никой навън в момента беше, защото валеше. Нямах чадър, но пък малко вода никога не ме беше спирала и аз крачех, без дори да имам посока. Мразех тези дни, когато кошмарите ми бяха твърде натрапчиви и не можех да ги избутам от главата си, колкото и да се опитвах. Виждах хората, набутани плътно и кафетата, магазинчетата и ресторантите, покрай които минавах, се пръскаха по шевовете от тълпите вътре. Нямаше място дори, за да помръднеш. И тъй като не бях фен на големите компании, това веднага ме отказа да влизам където и да било. А и не бях в настроение за това.
Свивайки по една от влажните улици, неочаквано някой ме връхлетя. Прибирайки мократа коса назад от очите си, забелязах дребното момиче пред себе си, което веднага започна притеснено да се извинява. Единствената ми реакция беше да повдигна вежди. Тя изглеждаше съвсем крехка и незнайно защо ми мина мисълта, че сякаш всеки момент ще се счупи пред очите ми.
-Изгорихте ли се? - беше единственото, което казах и без да реагирам нито на извиненията й, нито на инцидента, който не беше по нейна или моя вина, се канех просто да я подмина и да продължа с краченето. Вместо това обаче извадих от джоба си кърпа, която определено си беше влажна, след като бях стоял под дъжда и й я подадох.
-Ето. Не бих казал, че ще свърши кой знае каква работа, но все пак.. - повдигнах рамене и скрито я огледах, вниманието ми насочено единствено върху това дали кафето я е поляло, тъй като аз си оставах мокър, но само от дъжда. Наблюдавайки момичето с доза безразличие, ми се щеше да я уверя да не се притеснява, както и че не е станало кой знае какво, но не ми беше до тези усилия в момента. Какво значение щеше да има, дори и да се държах учтиво с нея? За мен вече нямаше разлика.

Момичето проговори отново, но не внимавах особено какво казва. Можех да си представя как изглеждам в очите й - мокър, сериозен и мълчалив. Може би изглеждах като подозрителен тип, но и това не беше от особено значение за мен в момента. А когато тя отбеляза, че дъжда ме е сварил, само повдигнах рамене.
-Всъщност не беше така. Излязох нарочно. - можех само да предположа колко странно трябва да бяха прозвучали думите ми за нея, но какво пък. Не бях в настроение, а повтарящият се кошмар се въртеше в главата ми до такава степен, че чак ми причиняваше главоболие.
-И между другото, аз съм Дерек. - не й подадох ръка, нито се усмихнах или нещо такова, а просто се представих, колкото да не съм изцяло непознат за нея, когато се канех да я питам следващия си въпрос
-Можете ли да ми препоръчате някое отдалечено и пусто местенце? - исках да се усамотя, но с този народ по заведенията, това просто беше невъзможно. Разтривайки уморено слепоочията си, се стараех да не изглеждам твърде смръщен пред нея, макар да имах импулса да направя точно това. Трябваше ми само малко спокойствие, за да успея да прогоня духовете на миналото. Дали непознатата щеше да бъде склонна да ми помогне в това отношение? Не бях свикнал да изисквам помощ или съвети, но все пак сега беше наложително, особено от повтарящите се в съзнанието ми картини, които ми се щеше да забравя, но това със сигурност нямаше как да стане.

Миа бе изцяло съсредоточена в пътя. От време на време поглеждаше към Дерек, но той бе зареял поглед през прозореца. Изведнъж той наруши тишината, питайки брюнетката дали винаги предлага на непознати да ги закара. Често се случваше да я мислят за беззащитна. Но тя бе върколак. А и винаги носеше със себе си оръжие.
- Всъщност, не ми се случва често. Но не се боя - мога да се защитавам.
Миа се усмихна и за миг погледна към мъжа до нея. Какво ли му се беше случило? Имаше сенки под очите, които издаваха проблемите със съня. Не искаше да му се бърка, защото явно имаше достатъчно проблеми на главата, но честно - любопитството я разяждаше отвътре.
Колата се движеше със средна скорост по пътя, от време на време изпреварваше други. Скоро стигнаха до светофар и Миа намали, натискайки спирачката.  Извърна глава встрани, поглеждайки към Дерек и се усмихна притеснено.
- Ако мога да попитам .. Какво ти се е случило? Само, ако ти се говори, де ..
Брюнетката за момент отклони поглед и също се загледа през прозореца, чакайки светофара да светне зелено.

Любопитството понякога беше опасно нещо. И досадно. Трябваше ли всеки да те пита, щом забележи нещо странно? Честно казано, в повечето случаи предпочитах да не ме притесняват. А и това момиче .. Миа, тя изглеждаше твърде невинна. Някак си начина, по който ми обясни, че може да се защитава, не ми се стори твърде убедителен. По-скоро ми мина мисълта, че й трябваше някой, който да я пази. Е, това със сигурност не беше моя работа, както не беше и нейна да се бърка в това какво ми се е случило, както попита. Повдигнах рамене, наблюдавайки я.
-Ще трябва да вкараш в системата ми солидно количество алкохол, че да поискам да говоря. - усмихнах се, осъзнавайки лъжата си, но все пак не знайно защо не исках директно да отрязвам въпроса й. Е, беше си вярно, че темата за миналото не беше една от най-желаните от мен, особено сега, когато усилено се опитвах да прогоня повтарящият се кошмар, така че реших да го обърна на шега
-А и не си ли чувала какво казват? Най-добре се споделя в леглото.. - сега вече се усмихнах развеселено, оставяйки я да интерпретира думите ми както поиска. Първото й действие, след това което бях казал, беше да дръпне лоста за скоростите някак рязко, сменяйки на друга предавка и колата отново потегли, след като беше светнала зелената светлина. Честно казано нямах особено добра представа къде точно ме водеше тя, или пък къде се намирахме в момента, в това число. Но не беше като да имаше особено значение. А и аз не бях като нея - последното, с което някой би ме описал, е 'невинност' или нещо подобно. Все още усмихвайки се, не пропуснах иронията на тази си мисъл, изучавайки лицето й в профил, докато тя шофираше.

Миа се усмихна, облиза устните си, които в момента ѝ се струваха някак пресъхнали, и превключи на скорост. Колите пред тях бавно започнаха да се придвижват напред, но за момента, ума на брюнетката бе далеч от пътя.
- Едното може да се уреди .. – прошепна и крадешком го погледна. Той просто си играеше с мозъка ѝ. Явно все още я мислеше за толкова мила и беззащитна. Но, въпреки, че не го показваше, тя не бе това, за което се представяше. Брюнетката се наведе леко напред и натисна копчето на касетофона на автомобила, а в колата се разнесе ритмична и бърза музика.
- Ако искаш пусни нещо, което ти харесва. А на задната седалка има някакви дискове ..
Момичето погледна в огледалото за обратно виждане и съзря черно, лъскаво Ауди. Спомни си за онази гонка в дванадесети клас, когато за малко не катастрофира. Все пак бе доста глупаво да се състезават в онзи зимен ден, когато пътищата бяха замръзнали. За щастие, нямаше пострадали.
Миа разтръска глава, отървавайки се от спомените и огледа пътя, уверявайки се, че кара в правилната посока.
- Сигурен ли си, че алкохола ще ти помогне? – попита тя, извъртайки глава към мъжа. Това всъщност не беше любопитство. Тя просто се опитваше някак да помогне.

Игнорирайки коментара й за музиката, тъй като наистина не ме интересуваше какво ще слушаме, все още се усмихвах, отговаряйки на въпроса й с въпрос
-Защо, ако кажа, че няма да помогне, ще ми предложиш ли нещо друго? - засмях се, говорейки многозначително, но шеговито. Това момиченце наистина май не знаеше какво значи чувство за самосъхранение - да срещне непознат, канейки го в колата си и разговаряйки така наивно с него. Или криеше нещо, или аз пропусках някоя важна подробност тук .. Извръщайки глава напред към пъти, присвих очи и се замислих. Не беше изключено тя да лъже, но и да беше така, нямаше значение. Не исках нищо от нея, а и не беше като да е задължена да ми казва истината.
-Виж, просто ме закарай до мястото и ти се махам от главата. Няма нужда да се тревожиш какво ще свърши работа и какво не.
Повдигнах рамене, погледа ми съсредоточен навън върху бързо движещите се дървета. Най-вероятно тя сега щеше да ме нарече 'кретен' или нещо подобно, тъй като си се държах като такъв, но какво значение имаше? Още преди да я срещна единственото ми желание беше да се поразсея, така че си беше излишно да усложнявам нещата. А и тя не можеше да ми помогне - какво толкова щеше да стори, дори да й кажех? Цялото това нещо нямаше смисъл. И леко започваше да ме дразни. Протягайки ръка, натиснах копчето за радио и се съсредоточих върху избора на станция.

Защо продължаваше да отговаря на въпросите ѝ с въпрос. Нямаше никакъв смисъл. Та тя просто се опитваше да му помогне, защото в известна степен знаеше какво му е. Всъщност не знаеше какво точно му е, защото той не казваше почти нищо.
- Много обичаш да се заяждаш с хората, а?
Брюнетката реши да спре с опитите си да разбере повече за Дерек и продължи да шофира. Тишината ги бе обгърнала, като единственото, което я нарушаваше, бе вятъра и колите, които се движеха около тях. След около петнадесет минути мълчание, Миа сви наляво в една отбивка и скоро достигнаха бара. Наподобяваше  много тези от дивия запад – с изпочупена дървена веранда и две врати.
- Пристигнахме! – уведоми най – накрая и изгаси колата. Извади ключовете и слезе бавно, затръшвайки вратата след себе си.
Момичето влезе вътре и за момент се закашля от праха във въздуха. Едно момче, на около двадесет, се усмихваше странно зад бара докато бършеше една от чашите.
- Здравейте, г-це Джаксън. Какво ви мъчи сега? Мога ли да помогна някак?
Брюнетката го изгледа злобно и тръгна измежду масите, насочвайки се към бара. Бе идвала тук рядко, но поради липсата на клиенти, момчето я бе запомнило – очевидно.
- Ти си барман, не психиатър. За мен уиски. Дерек?
Момичето се извърна и погледна въпросително към мъжа. Искаше пусто място – готово. Вярно, не бе от най – луксозните, но поне имаше добър алкохол.

Малката млъкна, което за мен си беше добре дошло. Не беше като да целях да се заяждам или нещо такова, само че когато исках да съм сам, а не бях, се случваше. Особено, щом бях в това състояние, борейки се със спомените, а в същото време някой не спира да ме разпитва, сякаш съм подложен на кръстосан разпит. Или поне такова чувство имах от цялата тази работа. Не ми харесваше. Ама никак. Какво очакваше тя? Цветя и рози? Не беше като и тя да се наслаждаваше на компанията ми още от самото начало, преди да стана груб, така че какво значение имаше? Смръщих се леко, а за щастие през това време бяхме стигнали и Миа паркира пред малък и разнебитен бар. Изглеждаше като пусто и мизерно място, но за мен беше идеално. И беше и насред нищото, което значеше, че после имах възможността да се отдам на една усамотена разходка, по време на която да си събера мислите. Сега обаче.. беше време за приятната част.
-За мен скоч. Двоен. Чист. - някак не се учудих нито от факта, че тук познаваха Миа, нито от троснатия начин, по който тя говореше. Беше рязка и отсечена, тона й твърд, но това не ми правеше впечатление. Настаних се на една от масите, като тя зае един от другите столове и аз огледах бара.
-Явно имаш вкус. Въпреки навика си да задаваш прекалено много въпроси. - смигнах й, а през това време алкохолът ни беше сервиран от момчето зад бара и аз насочих вниманието си върху чашата пред мен, отпивайки щедра глътка и наслаждавайки се на вкуса от алкохола в гърлото си - ето това вече си беше нещо, което просто нямаше как да не оцениш, независимо от състоянието, в което се намирах.

Дерек седна на една от масите в дъното на заведението, а Миа хвана за облегалката един от столовете и седна така, че облегалката бе пред нея. Брюнетката се вгледа в лицето на мъжа и започна да го изучава. Изведнъж се почуди какъв е. Не беше обикновен човек, личеше си. По – вероятно бе да е част от Героите.
Момичето обгърна внимателно чашата с тънките си пръсти и я приближи към устните си. Преди да отпие, прошепна „Наздраве!”, сетне напитката се разля в гърлото ѝ.
- Явно имаш вкус. Въпреки навика си да задаваш прекалено много въпроси.
Тя се усмихна след думите му и сви рамене. Тя си беше такава. Винаги бе любопитна и понякога, без да иска, нарушаваше личното пространство на хората около себе си.
- Ако ще те напивам, по – добре да е с добър алкохол, нали?
Естествено, не искаше да го напие. Всичко беше просто шега. Щеше да изпие още няколко питиета, ще си поговори с него, и в крайна сметка, ако той не желае да е край него, щеше да си тръгне.
Брюнетката погледна към бара, където момчето правеше всичко възможно да разбере за какво си говорят. Явно тя не бе единствената с неконтролируемо любопитство в бара.