out of the ashes i rise with my red hair, and i eat men like air.

effie b. pownee

22

succubus

alexandra breckenridge

a perfect storm.

осем години по-рано
- Аха! – усмихна се развеселена и издърпа големия сандък изпод леглото на майка си. Пое си дълбоко дъх и духна на капака, за да премахне поне малка част от праха, събрал се върху него. Отвори го бавно и метна поглед към затворената врата на спалнята, също като дете, което внимава да не бъде хванато при извършването на огромна беля. След миг започна да рови из старите снимки и да ги разглежда със съзнание, изпълнено до най-дребната си частица с интерес. Една определена грабна вниманието й: майка й с усмивка, стигаща до ушите й, с блещукащи очи, щастлива, а до нея мъж – висок, строен, с тъмна, разрошена коса, развеселено изражение и сини, сини, сини очи.
- Татко…? – прошепна накъсано. Затаи дъх. Бил е прекрасен, нищо чудно, че майка й се е влюбила в него още при първата им среща.
Издърпа снимката, оставяйки я най-отзад в купчината, която държеше в ръката си. Друга с него. После още една. И още една. Бегла усмивка изгря на лицето й, докато оставяше купчинката на пода, близо да себе си. Продължи да рови из сандъка. Извади кървавочервена папка, в която бяха събрани стотина листа. Погледът й хвана заглавието, изписано с огромни черни букви и получер шрифт. „Инкуб? Какво, по дяволите, е това?”, присви очи любопитно и започна да чете проучването.
- Ефи? – чу тихия глас на майка си, която стоеше на касата на вратата, докато Моли с бясна скорост разлистваше документите. Повдигна рязко ококорените си очи към нея.
- Тези неща негови ли са, мамо? На баща ми? – попита плахо и повдигна папката, сякаш я посочваше.
- Не, миличка. – поклати глава, докато се привеждаше, за да седне до нея на пода. Взе снимките и започна да ги разглежда с носталгична усмивка.
- Бил е красив… - прошепна Моли. – Защо се разделихте?
- Баща ти беше лош… човек, скъпа. – присви очи и въздъхна. – Ето. – подаде й една от снимките. Той бе прегърнал майка й през кръста, усмихваше се дяволито, а тя от своя страна, държеше внимателно в ръцете си съвсем малко дете, все още пеленаче. – Можеш да я задържиш. – каза тихо и се усмихна.
Моли кимна, но остана загледана в снимката, докато излизаше от спалнята на майка си и се връщаше в стаята си. Това беше тя като малка. Познаваше дрешките. Да, всяка година, когато посещаваше баба си във Вирджиния, отваряше огромния скрин и разглеждаше бебешките си дрешки. Никога не й омръзваше. И се чудеше, защо наистина са се разделили. Добре, бил е лош човек, но я е правил щастлива, личеше си. Ефи никога не я бе виждала такава. И й харесваше да я гледа толкова усмихната. Облече бързичко пижамата си, прегърна снимката и се унесе в красив, спокоен сън.


пет години по-рано
- Здравейте! Добре дошли! – чу майка си, която се усмихваше любезно на входната врата.
Моли бе застанала до масата, препълнена с какви ли не деликатесни храни, и държеше ръката си на облегалката на един от дървените столове, които сама избра преди година. Протегна другата си ръка, за да прикани гостите към масата и се усмихна. Бяха семейни приятели, които познаваш от дете. С едно изключение – синът им. Знаеше, че си осиновяват дете, но нямаше представа, че ще бъде не нейната възраст, а на всичкото отгоре толкова чаровен. Младежите се здрависаха и си размениха по една респективна усмивка.
Всички се настаниха около масата и Моли се зае с тежката задача да сервира основното ястие на вече препълненото пространство. И когато приключи се присъедини към майка си и към гостите. Вечерята приключи бързо. Вече възрастните говореха за какви ли не световни проблеми, а Ефи се втренчи в момчето с онази лукава, дяволита усмивка. Сякаш не бе на себе си.
- Извинете ме. – подаде внезапно и се изправи без да откъсне поглед от него. След секунда огледа всички останали и се усмихна. – Добър апетит. – пожела им бързо и се отдалечи от масата. – Ще бъда в стаята си. – предупреди и отново се втренчи в момчето.
Обърна гръб и закрачи към единствената боядисана в небесносиньо врата в целия апартамент, вероятно и в целия свят. Влезе в стаята и остави вратата леко притворена. Насочи се към огромното огледало, премести високия бар-стол, на който скоро се настани, и започна да реши косите си. Докато не усети чуждото присъствие. Остави четката за коса на малкото шкафче до себе си и се усмихна широко, сякаш замисля нещо.
- Очите ти… - прошепна новодошлото момче, което все още стоеше на вратата. – Лещи ли си си сложила? – попита и присви очи, за да прецени ситуацията.
- Затвори вратата. – заповяда с равен тон Моли.
Момчето набързо изпълни и бавно започна да се приближава към нея. Очите й наистина бяха различни – вече блещукаха в яркосин цвят. Бе с изправена стойка, косите й сякаш изглеждаха по-буйни, а устните – по-плътни.
- Седни. – отново заповяда и посочи с поглед леглото.
Момчето отново изпълни и след миг Ефи се озова в скута му, целуваше го страстно, галеше врата му и си играеше с късата му коса. Спусна устни по врата му и отърка тялото си в него. Момчето дишаше тежко, усети как сърцето му започна да прескача усърите.
- Джейк! Излез веднага! – Ефи извърна главата си и забеляза майка си до вратата, с почти изплашено изражение.
- Не мога, госпожо Поун. Не мога да помръдна… - процеди през зъби момчето с видима уплаха, но и страст в очите си.
Жената бързо се приближи към тях, издърпа ръката на момчето и му помогна да се изправи, извеждайки го навън от стаята. Ефи премигна бързо няколко пъти и очите й отново бяха бадемови.
- Значи е истина… - прошепна майка й плахо.
- Кое, майко? Какво става!? – момичето попита объркано и започна да се оглежда. Не помнеше какво се бе случило току-що, не знаеше как се е озовала тук. Погледна майка си с уплаха.
- Ти си сукуб…