Хотел

Климатикът в хотелската стая потракваше, докато единствено завърташе въздуха. Вратите към терасата бяха открехнати достатъчно, за да влиза чист въздух с аромат на лавандула, но не и прах или шум от главната улица. Най-малка нужда в момента изпитваше точно от тези два фактори, които допълнително биха я изнервили. Мобилният телефон лежеше разглобен върху леглото, докато Хейли правеше нервни крачки из помещението. Понякога спираше пред прозореца и отдръпваше леко тънките завеси и отново се отдръпваше. Разхлабената опашка, в която бе прибрана косата ѝ, и ластичния клин, който бе обула, подсказваха, че само преди минути бе приключила режима си по йога. Обикновено я успокояваше, но този път дори движенията ѝ бяха сковани и напрегнати. Очакваше нещо. Може би неочаквано почукване на вратата, последвано от трясък. Може би отварянето на прозореца на стаята отсреща. Може би обаждане по служебния си телефон, който никога не изключваше.
Случките от преди седмица я накараха да напусне Ню Йорк и да се върне обратно в Лондон. Дъждовно градче. Не, хората преувеличаваха. Рядко валеше дъжд. През повечето време климатът бе влажен и тежък. Относително бе да се каже, че е топло или студено, зависеше от предпочитанията, а за нея определено средните температури бяха достатъчни, за да приветства пролетта с отворени прозорци. Преди седмица, повтори на ум и облиза устните си. Все още усещаше железния вкус на кръв в устата си, когато го правеше, въпреки че раната почти бе зараснала и едва се забелязваше. Същото важеше и за драскотината на рамото ѝ, която падналия ръкав на кремавия пуловер не можеше да прикрие. Рязкото движение отсреща я накара да сглоби мобилния, включвайки нова предплатена карта в действие. Свободния сигнал отекна в ухото ѝ преди да се замени от тихо вдишване.
- Погледни пред прозореца. – проговори първа и думите ѝ прозвучаха… погрешно. Като на любовница, която трябва да пази връзката си в някого в тайна. Наистина ставаше въпрос за връзка, но последния път нещата не бяха особено „романтични“. Последният път Хейли бе готова да застреля брюнетката. Без лични чувства. Просто изпълняваше работата си, а тя бе да пази младо момиче, чийто баща сключваше незаконни сделки с мафията. Не се интересуваше, че задачата ѝ влиза в разрез с тази на Кари; не се интересуваше, че охранявания обект е свръхестествено същество.

Мисля, че изглупявах с всяка секунда. Защо ли въобще си правех труда да я предупреждавам? Отново? Нямах нерви, нямах и сили за още една среща с нея, но въпреки това тялото ми трепереше и за първи път се чувствах, реално, под опасност. Най- вече, защото бях наивна и глупава  такива моменти, въпреки това една част от мен не виждаше нищо грешно в това да искам да видя жената която ме беше променила толкова много. Дори не я мразех, не знаех какво изпитвам, това беше страшното в ситуацията.
Вървях с тихи, едва ли не котешки стъпки, но ударите на сърцето ми бяха прекалено силни, пулсът прекалено забързан, а дъхът ми секваше всеки път щом се замислех над решението си отново да я видя, но след това издишвах дълбоко и просто се замислях за всичко, че може би след толкова грешки и опити един разговор щеше да поправи всичко.
Застанах пред прозореца, виждах фигурата и, крачеше нервно, сигурно отново хапеше устната си, преди го правеше често. Нервно изпънах тялото си, след което набрах номера  , погледнах го за момент, но преди да реша просто да си тръгна го набрах.
Свободно, свободно,свободно...вдигна.
- Погледни пред прозореца. - гласът ми прозвуча прекалено тих и прекалено дрезгав, исках да проплача от отчаяние, че но можех да контролирам емоциите си, но уви. Дръпнах леко сатененото перде и я видях. Не се беше променила, но въпреки това сякаш виждах друг човек пред себе си, не бях сигурна какво правя. - Казах ти да не се месиш, това е моята работа, имам дългове към себе си. - отново тих, но вече по- скован и монотонен се обади гласът ми. Едва ли не като заплаха.